Беше красива юнска вечер. Луната се разгъваше по повърхността на езерото. Красивата песен на жаби и щурци отекваше в тъмнината заедно със танцуващите светулки. Изведнъж, прекрасната гледка бе разцепена от ярките светлини и звук от двигател идващи от някаква кола. Кучетата гледаха с недоумение, жабите престанаха да крякат, дори бухала, който дебнеше малко мишле, откъсна поглед от плячката си. От време на време от някъде се чуваше гласче на щурец, които не бе разбрал какво става. Всички тръпнеха в очакване. Какво правеше това нещо тук, по това време? Колата продължи бавно и спря под едно дърво с изглед към водата. От нея излезе младеж, който седна на брега и започна да подхвърля камъчета във водата и да се взира в звездите. Всичко това му напомняше за болката, която той изпитваше, болка, която смазваше сърцето му съпроводена с тежки мисли, които не го оставяха на мира. Той се бе разделил с голямата си любов. Момичето, което за него означаваше всичко, вече го нямаше. Всичко беше изгубило смисъл. Животът му никога повече нямаше да бъде същият. Една част от него беше умряла и никога повече нямаше да бъде съживена. Той чувстваше празнина, студ, самота, огорчение и болка, адска болка. Младежът се опитваше да намери надежда в звездите, луната, песента на щурците и жабите, които продължаваха със своята нощна задача, но уви, положението бе излезло извън контрол. Сълзи се ронеха от кафявите му очи като летен дъжд, Той легна на тревата и се опита да забрави всичко, но където и да погледнеше виждаше нея и само нея. Виждаше прекрасното й лице всеки път, когато си затвореше очите, чуваше нейният глас в главата си, чувстваше я толкова близо, но тя беше толкова далеч. В дясната си ръка държеше телефона си и очакваше всеки момент да чуе любимата си песен, която сигнализира обаждане от единството същество, което някога е успяло да докосне сърцето му. С напредването на часовете, напредваше и болката. Той се обвиняваше, искаше да поправи нещата, искаше всичко да е по старому. Просто да не се бяха разделяли. Искаше да и каже колко я обича, колко му липсва, колко много тя значи за него. Търсеше подкрепа, търсеше разбиране, но нямаше кой да чуе гласът му. Стоеше съвсем сам на брега на едно езеро близо до родния му град и колкото повече се сещаше, че е сам и няма с кого да сподели болката си, толкова повече се отчайваше. Кучетата стояха на безопасно разстояние от него и го гледаха жално. Жабите постепенно спираха да крякат, само заблуденият щурец се обаждаше от време на време. Звездите започнаха да бледнеят, луната да се скрива. Настъпваше нов ден, ново начало, но не и за него. За него това щеше да е първият ден, в който той е сам. Ден, в който няма да има възможността да види лицето на своята любима, което свети по-силно от слънцето. Ден, в който няма да има на кой да се обади просто да си побъбрят. Ден, в който нищо няма да има смисъл. Просто обикновен ден лишен от всякаква идея и цел. Слънчевите лъчи постепенно прокараха своята прегръдка по земната повърхност. Всичко оживя. Пеперудките весело подскачаха от цвете на цвете, пчеличките събираха прашец, рибките скачаха, а птиченцата довършваха прекрасната картина със своята омайна песен. Навсякъде бликаше живот и радост, освен в душата на младежа, където всичко беше мъртво и пусто. Нищо не бе в състояние да върне духът на момчето. За него времето беше като спряло, секундите минаваха като часове, минутите като дни. Стоеше безжизнен на брега и сякаш чакаше краят на живота си. Той не можеше да избяга от мисълта за момичето. Тя се бе натрапила в неговата глава и чуваше единствено безмълвните и думи. Най-сетне разбра какво е имала предвид когато една вечер под звездите тя му прошепна "помни този миг, за да ме има, когато ме няма и да говоря, когато мълча". Часовете бавно се изнизваха, а с тях и надеждата, че все пак неговата любима ще се обади да каже колко го обича и каква ужасна грешка е направила. Но той знаеше, че любовта му търси щастието другаде. Усещаше го отдавна, усещаше студенината в целувките, лъжите в думите й. Очите й не бяха същите, усмивките бяха изгубили своят блясък. Знаеше, че ще се случи, но не искаше този ден да идва. Любуваше се на всеки един миг с нея, молеше се на господ да спаси тяхната любов. Но, уви, най-сетне това, от което се страхуваше се сбъдна. Нощта му я отне. Споменът за усмихнатото лице, което му казваше "лека нощ" с безгранична любов, бавно бледнееше. Той никога повече нямаше да чуе онзи ангелски глас, който прошепва "обичам те". Слънцето се скриваше. Залезът беше толкова красив, а младежа нямаше с кого да го сподели, освен с кучетата, които правеха редовната обиколка покрай водата за забравена от рибарите храна и жабите, които си крякаха безцелно. Беше време да си ходи. Преди да се прибере, бе решил да се поразходи със своята кола за успокоение. Под звуците на любимата си музика, той караше безцелно из улиците на родният му град и сякаш се надяваше на някой светофар, щастието да се качи в неговата кола. След няколко часа, той се срещна със старият си познайник - таванът в неговата стая. Лежеше в своят креват и се бе втренчил в една точка. Самотата и болката, която с всяка изминала минута ставаше по-силна и по-силна, отново взеха контрол над ума и тялото на младежа. Той гледаше тавана, който се осветяваше от време на време от колите преминаващи по близката уличка и се молеше просто да се стовари върху него. Искаше да заспи, но не можеше. Продължаваше да се гледа с точката на тавана и да плаче. На сутринта, лъчите на слънцето бавно огряха леглото на момчето и разкриха, безжизненото му тяло, което държеше опаковка на която пишеше: "приспивателни таблетки - съдържание: калифорнийски мак, бодлив глог, па-сифлора, цветен прашец" в едната си ръка, а в другата бележка на която пишеше "Винаги ще останеш в сърцето ми. Вечно твой, Андрей".
24.08.09г.
常に私の心のままになります。あなたのこれまでバレンタイン
