Живея до границата с Турция. На около 10тина км от самата граница с Турция(
тук).
Какво научих от това?
Хората са отчаяни. Хората нямат друг избор. Преди година, още в самото начало на тази криза (когато дори не я наричаха криза), хората минаваха. Търсеха по-добър живот. Не бяха все още толкова притиснати.
Тъй като нямахме граница, в най-близкия град до селото ми (Елхово) бяха командировали около 2000 полицая, които да пазят границата ни. На всеки 200 метра имаше палатка с войници/полицаи. В началото беше спокойно. После започна да ги е страх (чичо ми е полицай). Описваше невероятни гледки, които те карат да настръхнеш. Страх ги беше, защото хората, които минаваха границата нямаха спиране. Нямаха спиране не, защото бяха агресивни, а защото не поглеждаха назад. Не се спираха пред предупреждения, пред заплахи, пред оръжие. Бяха гладни, бяха вървели със стотици километри, бяха загубили дом, семейство, родина. Бяха с децата си. Даваха всичко за тях. Не могат да се върнат и всичко, което им остава бе да вървят напред. Честно казано трудно е да спреш някой, който има по-голям страх да се върне назад, отколкото да продължи напред (и през заплахи и полеви огън).
Започнаха да намират начин как да прекосят границата и стигаха и до моето село. Виждала съм ги. Бяха си съвсем нормални хора (доколкото им позволяваше. Един млад мъж, който се отби в нас искаше вода. Само вода, нищо друго. Баща ми му даде вода и изпи я и заспа. Ей така на земята, на твърдата, прашна земя. Човека, нямаше по няколко пръсти на ръцете, куцаше и изглеждаше покъртително. Имаше си чанта. Имаше само паста и четка за зъби. Каза, че това му е останало по пътя насам. Ако прочетет по-надолу, ще разберете защо е така.) Баща ми се обади все пак на граничните полицаи. Те дойдоха. По-нечовешко отношение към живо същество не съм виждала. Сложиха му белезници, натикаха го в един камион с ритници, изсипаха му раницата на земята. Прибраха само документите, всичко оставиха там.
Страшно е... да нямаш къде да отидеш, да нямаш какво да губиш. Страшно е и да се изправиш срещу някого, който няма какво да губи.
Искам само да отбележа, че хората, които бягат са хора, които са начетени. Ето ви пример - родителите ми са най-обикновени фермери. Малка къщичка, кравички, колкото да се изкара месеца от млякото им и толкова. Не са банкери, доктори, бизнесмени. Недай си боже, нещо подобно да се случи в държавата ни. Не биха тръгнали току-така. Малко хора като в нашето положение, биха предприели такова пътешествие.
Това каза Главореза относно случката със хвърлянето на камъните - еми, хората по природа са такива. Не може да съдиш хиляди хора по действието на
стотици. Не е честно. Не е хумано.
Ако се държат като с животно с теб, само защото нямаш избор и място, където принадлежиш, не знам каква би била реакцията ви.
Трябва да си помагаме, въпреки че очевидно не ни е в природата.